Симеон Радев
е роден на 19 януари 1879 година в град Ресен, Македония. Дядо му Раде е родом от село Съпотско, преселник в Ресен, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо Коте Низам е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. След напускането на лицея завършва право в Женева, където негов състудент е Венелин Ганев. На 16-годишна възраст е приет за член на ВМОРО по предложение на Гоце Делчев.Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 година става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“, на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. В Швейцария в 1900 – 1901 година издава „Ефор“, а в Париж в 1902 – 1903 година – „Мувман Маседониан“.
През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов започват издаването на списание „Художник“. След Хуриета от 1908 година участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. По-късно, в 1911 година, Радев основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“, която е едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас.
Симеон Радев се записва като доброволец в Балканската война, като първо е зачислен в главната квартира в Стара Загора като преводач, а после се премества в Македоно-одринското опълчение, където в редовете на Трета Солунска дружина взима участие в боевете в Източна Тракия и в първите боеве срещу сърбите приОсоговската планина. След началото на Междусъюзническата война 1913, той е извикан в София, след което е прехвърлен в Букурещ където взима участие в изработването на временното примирие и Конференцията за подписване на мира в Букурещ. След подписването на мирният договор той остава като „пълномощен министър“ (посланик) до 1916 г. по личното настояване на румънския крал Карол I.
След влизането на Румъния в Първата световна война е преместен в Берн, Швейцария. Подава си оставката в 1917 година, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев, заедно с Андрей Ляпчев взема участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. В 1918 година Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век“. Същата книга е преведена в 1927 година на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София. Радев е член-учредител на Македонския научен институт.
Симеон Радев продължава дипломатическата си работа. Радев е пълномощен министър в Берн (1916-1917), Хага (1920-1921), Анкара (1923-1925). В 1923 година се жени за известната българска художничка Бистра Винарова. На 18 октомври 1925 година Симеон Радев подписва Ангорския договор в Анкара. По късно е във Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940). След това до 1944 г. е пълномощен министър на разположение в София, а по-късно е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. След 9 септевмри 1944 година по предложение на Тодор Павлов и срещу скромно възнаграждение за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага. От нея досега са публикувани само няколко фрагмента – “Ранни спомени Том 1, 2 и 3”, “Това, което видях от Балканската война”(1993), “Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г.”(1993) и “Българската студентска колония в Женева” (1898 – 1899 г.) (1994).
Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичен живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях, писани в различно време, са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излиза в 1965 година и е посрещната с изключителен интерес от българския читател.
Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 година. Последните му думи са „Дадох ли нещо на България?“
Писателят и журналист Траян Радев (1929-2010) е негов син.
Улица в столичния квартал „Павлово“ е кръстена на Симеон Радев, както и средно училище в Перник. В 2010 година започва инициатива за откриване на дом-музей на големия български историк, публицист и дипломат.